Всеки от нас е писал с молив. Някои от нас имат любими моливи, други грабват първия свободен и пишат или рисуват с него. Когато има нужда острим моливите. Така те намаляват, колкото повече ги използваме. Ако някой молив ни е любим, го острим по- често. И той става все по- къс. Някои хора пишат, дори когато мотивът вече е неудобно къс и едва го захващат. Други захвърлят молива едва преполовен или сменят мотивите толкова често, че рядко се налага да го острят повече от няколко пъти. Трети- ползват молива до момента, в който вече не им е удобен за захващане и не им причинява болка или изкривяване на ръката при писане. След този момент могат да го дадат на някое дете, с по- малка от тяхната ръка, да го запазят за резерва или просто да го пуснат в близкия контейнер, защото той вече е дал най- доброто, на което е бил способен. И е оставил следата, в която има смисъл. Когато мотивът пасва добре на ръката на човек следите,които оставя са стабилни и сигурни. Когато сме свикнали с формата на някой молив- захватът ни е спокоен, а линията- стабилна. Но ако мотивът стане твърде малък или не го острим регулярно това възпрепятства работата с него- причинява болка, линиите и следите стават несигурни и нестабилни. Изкривява се ръката и образът или думите, когато искаме да оставим. Вие имате ли предпочитание към молива, който ползвате? Грижите ли се за него? Или сменяте моливите ежедневно? Кое ви носи най- голямо удобство и удовлетворение? Добре заострени или леко затъпени моливи оставят идеалната за вас следа? Аз обичам да пиша с молив! А вие?

28.09.2025 История от Боби

The Pencil

Each of us has written with a pencil. Some of us have favorite pencils, while others simply grab the first one at hand to write or draw with. When needed, we sharpen our pencils. And the more we use them, the shorter they become.

If a pencil happens to be our favorite, we sharpen it more often. And so it grows shorter and shorter. Some people keep writing even when the pencil has become so small it is hard to hold. Others throw it away when it is only half-used, or change pencils so often that they rarely need to sharpen one more than a few times.

Still others use a pencil until the very moment it is no longer comfortable to hold, when it begins to cause pain or strain in the hand. At that point, they may pass it on to a child, whose smaller hand can still use it, keep it as a spare, or simply let it go—because it has already given the best it had to offer. And it has left behind a trace full of meaning.

When a pencil fits well in one’s hand, the lines it leaves are steady and sure. When we are used to the shape of a pencil, our grip is relaxed and the line is stable. But if the pencil becomes too small, or we fail to sharpen it regularly, it makes our work harder—it causes discomfort, the lines grow shaky and uncertain, and our hand twists awkwardly, distorting the image or words we want to leave behind.

And what about you? Do you have a favorite kind of pencil? Do you take care of it? Or do you switch pencils every day? What gives you the greatest comfort—a well-sharpened tip, or one slightly dulled, leaving just the right mark for you?

I love writing with a pencil. Do you?

September 28, 2025 A story by Bobby

Thank you, Bobby, for your wonderful story.

Чувала съм, че едно време момчетата много обичали да ходят в гората. Те често ходели на група, с приятелите си. Но едно от тях понякога ходеше в хората само. Една сутрин станало райони тръгнало към гората. Открило нова пътека. Не щеш ли, се спънало, прекарурило се и паднало една дупка, която била пълна в вода. Потънало до шия и не знаело какво да прави. Започнало да вика за помощ, но се изплаши, че ще привлече диви животни. Тогава започнало да се опитва да се изкачи, но така подронвало земята и потънало още няколко сантиметра надолу. Момчето започнало да се отчайва. Когато загубило всякаква надежда, погледнато за последен път небето и забелязали коренът на едно дърво. Хванало се за него и започнало да се изтегля. В този момент се появили и приятелите му, които го търсели от известно време, и го доиздърпали. Момчето било цялото мокро, но толкова щастливо, че отново е свободно, че започнало да се смее и танцува със своите приятели. 

28 октомври 2025 г. от Боби

I am sunk up to my neck

I’ve heard that in the old days boys loved going to the forest. They often went there in groups, with their friends. But one of them sometimes went into the woods alone.

One morning he got up early and set off toward the forest. He discovered a new path. Suddenly, he tripped, stumbled, and fell into a hole filled with water. He sank up to his neck and didn’t know what to do. He started shouting for help, but then got scared that he might attract wild animals.

So he tried to climb out by himself, but in doing so he made the soil crumble and sank a few more centimeters deeper. The boy began to lose hope. When he was about to give up completely, he looked at the sky one last time and noticed the root of a tree sticking out. He grabbed it and started to pull himself up.

At that very moment, his friends appeared—they had been looking for him for some time—and they helped pull him out. The boy was soaking wet, but so happy to be free again that he burst out laughing and began to dance with his friends.

October 28, 2025 from Bobby

Thank you, Bobby, for your wonderful story and for being such an inspiring part of our international network!

We are deeply grateful to Bobby Zasheva, our Bulgarian colleague, who attended the seminar in Sofia this September and has since shared a wonderful story inspired by the event.

Bobby’s contribution beautifully captures the spirit of collaboration, curiosity, and creativity that defined our time together in Sofia. Her story is not only a reflection of her personal experience but also a reminder of how our shared learning journeys continue to inspire new perspectives and ideas long after the seminar ends.

We want to extend our sincere appreciation to Bobby for taking the time to put her thoughts into words and for sharing them with our community. Her engagement and enthusiasm exemplify the best of what these seminars are all about — connecting people across borders through shared passion and professional growth.

Thank you, Bobby, for your wonderful story and for being such an inspiring part of our international network!

The Boy and the Castle in Englisch

Once upon a time there was a boy. He lived in poverty, in a humble burrow. One night he dreamed that he had to travel to a faraway kingdom, to a splendid castle, where he would become a knight, marry a beautiful princess, and taste the apples from a magical apple tree.

He packed a small bag—he didn’t have many belongings—and set off along the roads to seek the magical castle from his dream.

On his way he met a dwarf who told him that it was hungry and couldn’t return home to the other dwarves until it had eaten something. The boy felt sorry for it and shared the hard crust of bread he carried. The dwarf thanked him and vanished at once.

The boy continued, but soon fell into a deep pit. He tried to climb out, but couldn’t. He jumped again and again, but the ground crumbled, and he sank even deeper. Just when he was about to despair, a group of dwarves appeared, threw him a rope, and saved him. Grateful, the boy went on his way.

Before long he came upon a huge, high wall. He looked and looked, but could not see how to pass. Then he remembered the knife in his bag. He cut some branches, built a ladder, and climbed over.

For days he wandered through forests and mountains until at last he reached the castle. He knocked on the gates and told the guards he had come to marry the princess, become a knight, and taste the magical apples. The guards laughed at such bold words, but brought him to the king.

The king welcomed the boy warmly and told him that all he wished for could be his—but only if he completed three tasks.

The first task was to capture a pack of wolves in a distant village and put them in a cage. The boy went, not knowing how he could succeed. But when he met the leader of the wolves and explained his mission, the wolf sighed with relief. The pack had been starving for weeks. The wolves entered the cage willingly, and were taken to a better place to live. The king admired the boy’s wisdom and gave him one of the magical apples. After eating it, the boy became braver than ever.

The second task was to move a family of eagles from one mountain peak to another. The boy set off and climbed for days until he reached the eagles’ nest. He spoke with the father eagle, who sighed with relief and explained that the peak was too cold and dangerous for his chicks, but he could not carry them himself. The boy lifted the nest with the chicks inside and brought them to the other peak. When he returned, the king gave him another magical apple, and the boy grew wiser and kinder than before.

The third task was to save a village from a dragon. For the first time the boy felt afraid, not knowing what awaited him. But when he reached the village, it seemed deserted. He searched until he came to the well, where he heard the dragon’s roar. Yet it was not a roar of fury, but of pain. The boy realized the dragon was wounded. Using herbs and remedies his mother had taught him, he healed the dragon’s wounds. Grateful, the dragon left in peace.

The boy returned to the kingdom, and the king gave him the hand of his daughter. The boy, now a strong and wise young man, ate another magical apple, which blessed him with unmatched wisdom, nobility, and compassion. He became a knight of goodness, and in time, the king of the realm.

September 28, 2025 from Bobby

Момчето и замъка (Измислих тази приказка в опит да приспя момчетата вкъщи)

Имало едно време едно момче. То живеело бедно в една бърлога. Една нощ сънувало, че трябва да отиде в далечно кралство, в прекрасен замък, където да стане рицар, да се ожени за красивата принцеса и да яде от ябълки от вълшебното ябълково дърво.

Нарамил малка торба с багажа си, той нямал много неща, и тръгнал по пътищата, за да търси вълшебния замък от съня си.

По пътя срещнал едно джудже. То му казало, че е гладно и че докато не хапне нещо, не може да се прибере у дома, при другите джуджета. Станало му жално на момчето и споделил коравия комат хляб, който носел. Джуджето благодарило и мигом изчезнало. Продължило момчето по пътя си, но не щеш ли пропаднало в една дупка. Опитало да се покатери,но не успяло. Започнало да скача, но вместо да се спаси, подронило земята и потънало още малко. Почти се отчаяло, но тогава се появила група джуджета, които му пуснали въже и го спасили. Момчето поблагодарило и продължило нататък. Натъкнало се на висока и огромна стена. Оглеждало се, оглеждало се, но не виждало как да продължи.Сетило се за ножа в багажа си и потърсило клони и дървета. Направило стълба и преминало от другата страна. Лутало се още няколко дни. Минало през гори и планини и накрая стигнало замъка. Почукал на портите и казал на стражите, че е тук, за да се ожени за принцесата, за да стане рицар и за да вкуси от вълшебните ябълки. Стражата за посмяла на идеите му, но го отвела при краля. 

Кралят посрещнал топло момчето. Казал му, че всичко което иска може да бъде , но първо трябва да изпълни три задачи. Първата била да залови в клетка глутница вълци в далечно село. Момчето тръгнало, макар да не знаело точно как ще се справи. Стигнало до селото и се срещнало с водача на глутницата. Обяснил му защо е пратен, а вълкът въздъхнал от облекчение- глутницата била гладувала от седмици. Вълците влезли в клетката и били откарани на по- добро за живеене място. Кралят се възхитил от момчето и му дал една от вълшебните ябълки. Тя направила момъкът още по-смел, отколкото бил. Втората задача била да премести семейство орли от един връх на друг. Момъкът не знаел как ще го стори, но тръгнал към чукарите. Катерил се няколко дни, когато стигнал до гнездото на орлите. Говорил с бащата орел и му казал с каква задача е пратен. Бащата отел въздъхнал от облекчение и казал, че този връх е студен и опасен за неговите орлетата, но той не може сам да пренесе семейството си. Момъкът грабнал гнездото и малките орлетата и тръгнал към другия връх. Когато решиш задачата се завърнал при краля и той му дал още една ябълка. Момчето станало още по- добро и разумно, отколкото било до сега. Третата задача била да спаси село от един змей. За първи път се притеснило момчето, защото не знаело какво да очаква. Когато пристигнало в селото, то не видяло никого. Обиколило тук, обиколило там и стигнало чешмата. Видяло, че вода не тече. Промъкнало се по- близо и чуло рева на змея. Това не бил страшен и опасен рев, а рев от болка. Момчето разбрало, че змеят е ранен и излекувал раните му с билки и отвари, които знаел от майка си. Когато се оправил, змеят благодарил и си заминал. 

Момъкът се завърнал в кралството и кралят му дал ръката на дъщеря си. Момчето, вече силен и мъдър мъж, изяло още една от вълшебните ябълки и тя го дарила с невиждани досега мъдрост, благородство и милосърдие. Той станал рицар на доброто, а скоро и крал на кралството.

28 септември 2025 г. от Боби